Белият Бим Черното Ухо е най-известното произведение на руския писател

Белият Бим Черното ухо ♥ История за вярност

„ Белият Бим Черното Ухо ” е най-известното произведение на съветския публицист Гавриил Николаевич Троеполски. Повестта му е оповестена през 1971 година в списание „ Наш съвременник ”, а през 1977-ма трогателната история на кучето Бим и неговия собственик Иван Иванич, изгрява на огромния екран, режисирана от Станислав Ростоцки. Главната роля е поверена на превъзходния Вячеслав Тихонов, само че същинският воин в действителност, е белият сетер с черно ухо Бим. През 1978 година филмът печели премията „ Кристален глобус ” на кинофестивала в Карлови Вари, а през 1979 година е номиниран за „ Оскар ” за най-хубав чуждоезичен филм.

(Гавриил Николаевич Троепоольский)

Иван Иванич е пристрастен по лова публицист и публицист, някогашен фронтовак. Един ден той вижда новородените сетери на собствен приятел-ловджия, а единственото бяло кученце единствено се намъква в чантата му. Така стартира историята на едно голямо другарство сред човек и куче, отървало се на косъм от злочестата орис на нежелано пале с бяла багра, посрамило породата си.

Снимките на кино лентата протичат в Калуга. Режисьорът Станислав Ростоцки вижда в основната роля само артиста Вячеслав Тихонов, който по същото време се снима в популярния сериал „ 17 мига от пролетта ”. Три години Ростоцки отсрочва фотосите на кино лентата в очакване на Тихонов, който с удоволствие приема ролята.

В ролята на Бим вземат участие две кучета. Първото се споделя Степка, второто – Денди. Денди е дубльор и се снима в сцената, в която лапата на Бим е затисната от стрелката на жп линията и обезверено гледа идващия към него трен. За Степка режисьорът споделя, че е толкоз интелигентен, че му се коства, че чете сюжета. С екипа работи експертът-кинолог и дресьор на ловни кучета Виктор Сомов. Самият Тихонов споделя за своята работа: „ Разполагах с доста малко време, с цел да се сприятеля с кучето. И не просто да се сприятеля, само че да създадем по този начин, че у феновете да не остане никакво подозрение, че това е моето куче. Доста комплицирана задача, в действителност. Кучето доста тъгуваше по своя собственик, който ни го даде за половин година. Всички доста се стараехме в грижите за него – кой му носеше салами, кой други лакомства. Но това не беше вярно. Тук ни оказа помощ най-много любовта към животните. Идвайки на снимачната площадка, аз на първо време водех кучето на разходка. И не мина дълго време, преди Степка да почне да ме чака с неспокойствие. А когато започнаха самите фотоси – той ме търсеше из цялото студио и постоянно ме намираше. Във кино лентата ясно се вижда, че Бим се отнася с мен като със собственик, а в обособените фрагменти си давам тип, че не му обръщам внимание. Но знаех, че свия ли зад ъгъла, той незабавно ще дотича след мен ”.

През 1998 година във Воронеж, родния град на писателя основал „ Белият Бим Черното ухо ”, е повдигнат монумент на обичания от милиони деца и възрастни Бим, застанал на своя пост пред Кукления спектакъл.

За вярното кучешко сърце, непредвидената разлъка и човешката свирепост, с цитати от повестта на Троеполски.

Белый Бим Черное Ухо (1976)

Какво ли друго можеше да прави едномесечно кутре, което още нищичко не схваща, а майка му все не идва макар всичките му тъжби. Затова първите два дни то се опитваше да дава понякога тъжни концерти. Наистина след това заспиваше в ръцете на стопанина си, прегърнало шишенцето с мляко.

Но на четвъртия ден мъничкото взе да привиква с топлотата на човешките ръце. Кутретата стартират доста скоро да реагират на ласката. Името си още не знаеше, само че след една седмица откри с категоричност, че той е Бим.

Всъщност с тези разноцветни уши и с петънцата под огромните умни тъмнокафяви очи муцунката на Бим ставаше даже по-симпатична, по-особена, може би дори по-умна или, по какъв начин да кажа, по-философска, по-замислена, в сравнение с елементарните кучета. Наистина всичко това не може дори да се назова зурла, а по-скоро кучешко лице. Но съгласно законите на кинологията в съответния случай белият цвят се счита за симптом на изродяване. Във всичко останало – красавец, само че от позиция на стандартите за цвета на косъма той беше очевидно подозрителен и даже циничен. Да, такава неволя беше сполетяла Бим.

Естествено, Бим не изпитваше виновност, че се е родил подобен, тъй като и на кутретата природата не е дала правото, преди да се появят на бял свят, да си изберат родителите, на Бим не му беше обещано и да разсъждава по този въпрос. Той просто си живееше и сега-засега се радваше на живота.

(Вячеслав Тихонов, Белый Бим Черное ухо)

Бележки на стопанина

През последните месеци Бим влезе незабелязано в моя живот и зае в него трайно място. С какво ме завоюва? С добрина, безпределно доверие и гальовност – чувства, на които в никакъв случай не можеш да устоиш, в случай че не са примесени с угодничество, което е в положение да трансформира по-късно всичко в неистина – и добротата, и доверието, и гальовността. Страшно нещо е подлизурството. Да не ти се случва! Но към този момент Бим е благо мъничко кученце. Всичко в него ще зависи от мене, неговия собственик.

Странно, в този момент и аз следя в себе си неща, които по-рано ги нямаше. Например, в случай че видя, картина, на която има куче, на първо място обръщам внимание на цвета му и виждам дали е породисто. Защото ме тревожи въпросът: ще му дадат ли удостоверение?

Преди няколко дни вървях в музея на художествена галерия и вниманието ми незабавно бе привлечено от картината на Д. Басано (XVI век) „ Мойсей изсича вода от скалата “. На напред във времето е нарисувано куче – явно първообраз на птичар, само че с необикновена багра: гърдите бели, а муцуната черна с бяла линия по средата, ушите, и те черни, а носът пък бял, на лявата плешка черно леке, задните крайници, и те черни. Измъчено, измършавяло, то жадно лочи дълго чаканата вода от човешка чиния.

Друго куче, с дълга четина, и то с черни уши. Изнурено от жадност, то е поставило глава на коленете на стопанина си и смирено чака водата.

До тях: питомно зайче, петел, отляво две агънца.

Какво е желал да каже художникът, като е нарисувал кучето на пръв проект, сред хората? Навярно е желал да каже, че още от дълбока античност хората са обичали кучетата, в никакъв случай не са ги изоставяли, дори в злощастие, дори когато народът е бил заплашен от крах, а кучетата са оставали предани и правилни, подготвени да загинат дружно с индивида.

Или може би художникът е нарисувал кучетата на пръв проект като упрек към хората за тяхното безволие в нещастието, като знак на честност, вяра и лоялност? Всичко е допустимо. То е било от дълго време.

Картината на Д. Басано е отпреди повече от триста години. Нима черното и бялото у Бим идва от тези времена? Не може да бъде. Впрочем природата си е природа.

Бим към този момент знаеше с категоричност: издраскаш ли по вратата, безусловно ще ти отворят; та вратите са по тази причина – всеки да може да влезе: помоли, и ще те пуснат. От кучешка позиция това беше към този момент твърдо разбиране.

Но Бим не знаеше, не знаеше и не можеше да знае какъв брой разочарования и беди го чакат поради тази наивна наивност, не знаеше и не можеше да знае, че има порти, които не се отварят, колкото и да драскаш по тях.

И ето, пазачът разтвори необятно вратата на фургона.

Иван Иванич се дръпна и се вцепени…

Бим лежеше с нос към вратата. Устните и бузата му бяха раздрани от частите тенеке. Ноктите на предните лапи бяха окървавени.

Той беше драскал доста дълго по последната врата. Беше драскал до финален мирис. Беше молил за толкоз малко! Беше желал независимост и доверие – нищо повече. Иван Иванич постави ръка върху главата на Бим – на своя правилен, лоялен, любещ приятел.

Запрехвърча необичаен снежец. Две снежинки паднаха върху носа на Бим и… не се стопиха.

Валеше дребен снежец.

Тих.

Бял.

Студен сняг, който ще покрие земята до идващото, годишно повтарящо се начало на живота, до пролетта.

Един човек с коса, бяла като сняг, вървеше по побелелия от сняг шубрак. До него, хванати за ръце, две момченца отиваха да търсят своя общ другар. Те имаха вяра.

Лъжата е от време на време свята като истината. Така умиращият споделя с усмивка на обичаните си: „ Вече ми е добре “. Така майката пее на безнадеждно болното дете радостна песничка и му се усмихва.

А животът си тече. Тече, тъй като има вяра, без която отчаянието би умъртвило живота.